ПРАВОТО НА СЪПРОТИВА И ЛУСТРАЦИЯТА ВТОРО ПОКОЛЕНИЕ

С Д-Р АТАНАС СЛАВОВ ОТ „ДА, БЪЛГАРИЯ!” РАЗГОВАРЯ ТОНИ НИКОЛОВ

http://kultura.bg/web/%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%8A%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B0-%D0%B8-%D0%BB%D1%83%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%B2%D1%82/

Предизборната кампания върви към края си, но като че ли една тема зададе хоризонта на тези избори – страховете от бежанци и мигранти?

Разговорът за бежанците не може да не бъде поставен в контекста на цялостното разбиране за отношението към човешката личност и отношението към другия. Аз като християнин не мога да не реагирам по тези два въпроса, които предполагат отношение към всяко човешко същество, към запазването и зачитането на неговото достойнство. Към приемането му като ближен, независимо колко е далечен другият в чисто политически и религиозен смисъл. Бих казал, че отношението към другия – това е християнският императив. Оттук нататък идват другите аргументи, които са политически, аргументи, свързани със сигурността, с административното управление на процесите на миграцията. Но императивът е съхраняването на човешкото достойнство, закрилата на всеки, който търси убежище, който е преследван заради убежденията си или заради произхода си. Нашето общество трябва да спазва този човешки хуманитарен императив, който за мен има изцяло християнски корени.

Така е, но практиката сочи друго. Плашат ни с бежанците, сирийско семейство бе прогонено от Белене заедно с приютилия ги отец Паоло Кортези. А никоя политическа сила вече не се осмелява да говори за милосърдие.

Проблемът с мигрантите най-лесно се използва в говоренето на всякакви национал-популисти и шовинисти. Най-лесно е да виниш за собствените си несполуки другия, чуждия, външния, другата вяра, другия етнос. Това, което със сигурност е ангажимент на българската държава – тук вече говоря отвъд моралния императив – по силата на редица международни споразумения, по силата на нашата конституция, е ние да даваме закрила на тези лица, които търсят убежище или търсят хуманитарен статут, защото са преследвани. Не можем да сме демократична и цивилизована държава, ако не изпълняваме тези ангажименти по международното право, които са част от позицията ни в геополитическото пространство. Ние не преследваме хората заради вярата и убежденията им. С това не може да има никакъв компромис. Тук обаче има още един момент. Какво прави българската държава, за да изпълнява тези свои ангажименти – и по международното право, и по вътрешното законодателство? Аз смятам, че тя прави много малко. Държавните институции се задоволяват с това да осигуряват някакъв минимален стандарт, който не бих казал, че дори е стандарт, някаква минимална закрила. Но всъщност не решават проблемите, пред които са изправени бежанците и другите мигранти, дошли в страната. Държавата скрито насърчава миграцията на тези хора на Запад, затваря си очите пред проблемите, които се струпват в съответните центрове за задържане, бавят се статутите на закрила, бежанските статути. За да бъдат принудени тези хора да мигрират в западна посока. Нашата държава има твърде двойствена позиция по този въпрос и тук отговорните институции трябва постоянно да бъдат питани какво правят.

Как вашата политическа сила разглежда проблема с бежанците?

„Да, България” е една от двете политически организации, които отначало защитават хуманитарното отношение към бежанците. Излязохме и с декларация в подкрепа на католическия свещеник Паоло Кортези, който бе принуден да напусне енорията си заради това, че е дал закрила на бежанско семейство, което на всичко отгоре има и законен статут в страната. Подкрепихме отец Кортези, подкрепихме организациите, които се борят за защита правата на бежанците, и се включихме в протеста пред президентството в защита на италианския свещеник и на хуманното отношение към всяко човешко същество, включително и към бежанците.

Определихте се като християнин. Какво е за един християнин влизането в политиката? Кое ви накара да реагирате тъкмо на полето на политиката?

За мен ангажирането с публични каузи, и в частност с политиката, е една огромна отговорност. Християните знаят, че носят отговорност за света, който поддържат, за отношенията в обществото, което им е поверено да бъде управлявано с човешки решения. Първият ми мотив е защитата на определени каузи. Част от тях са пряко свързани с вярата, която изповядвам, със зачитането на човешкото достойнство и правата на личността, с възстановяването на справедливостта в нашето общество, доколкото самото политическо тяло страда, разкъсвано от всевъзможни дефицити – и на справедливост, и на милосърдие, и на уважение към човешката личност. Мотивът ми да се занимавам с политически каузи е свързан с отстояването на определени ценности. Но веднага искам да добавя, че не съм привърженик на клерикалното правене на политика. Християнското участие в политическия процес аз разглеждам през публичния пример, през публичното отстояване на каузи и граждански инициативи в подкрепа на тези каузи. В никакъв случай не го разглеждам от церемониалната му страна, за превръщането на Църквата или на християнството в някакъв фасаден елемент от държавната власт и от правенето на политика. Аз съм твърдо против всякаква форма на клерикализъм и придаването на някакъв официален статут на християнската Църква в политиката, защото това на практика я превръща в казионна организация и департамент на държавата. Църквата не е департамент на държавата, Църквата трябва да остане свободна от държавното вмешателство в нея.

С други думи – част сте от онова, което проф. Михаил Неделчев определя като „демократична общност”, доста по-широка от дясното като такова, което влезе разделено на три части в изборите. Защо избрахте точно „Да, България!”?

Защото съм имал възможност не само да работя с някои от учредителите на тази формация през последните години, но и да отстояваме заедно каузи, да участваме в различни управленски формати. Бях част от екипа на министър Христо Иванов, когато стартира съдебната реформа и публичната защита на необходимостта от съдебна реформа. Бях част и съм част от инициативата „Правосъдие за всеки”, която постави пред гражданското общество проблемите на съдебната реформа. Преди дни бях и на конференцията с участието на прокурор Лаура Кьовеши, която поведе битката с организираната престъпност в северната ни съседка Румъния. Така че за мен „Да, България!” обединява много хора от гражданското общество, много хора, които години наред са отстоявали каузата за съдебна реформа, за защита правата на човека. Това е място за обединяване на различни граждански енергии.

Въпросът е не разединихте ли по този начин дясното?

Трябва съвсем отговорно да заявя, че в „Да, България!” аз отстоявах тезата за единодействие с нашите политически приятели и съмишленици от „Нова република”. С част от тях ме свързва общ политически път през последните години. Оказа се обаче, че в „Да, България!” влизат и много хора, които до този момент не са били политически ангажирани. И за тях ангажирането с досегашни политици носеше по-скоро негативен оттенък. За мен няма съмнение, че „Да, България” в бъдеще трябва да си партнира с всички доказали себе си политици, с всички доказали себе си в борбата с корупцията и отстояването на интересите на обществото. А такива са голяма част от лицата в „Нова република”.

Социологията не ви дава голям шанс като разединени малки формации. Ако това стане факт на изборите, как виждате бъдещето на дясното в България? Това ще е голямо изпитание?

Аз смятам, че ние участваме на тези избори, за да имаме представителство в парламента и че всичко останало е извън политическия дебат. То е нещо, с което трябва да се занимават анализаторите. Защо е важно демократичната общност да има представителство в следващия парламент? Освен продължаването на реформата на съдебната власт и на конституционната реформа, зад която твърдо заставаме, важно е и изграждането на независима прокуратура, а през следващите месеци предстоят и два много важни избора в съдебната власт. Първият важен избор е излъчването на нов Висш съдебен съвет (ВСС). Част от него се избира от парламента, друга част от органите на съдебната власт. Изключително важно е членове на ВСС да станат магистрати и юристи, които имат отговорно поведение, които са се доказали като хора с визия за съдебната реформа. Хора, които са заемали позиции в публичното пространство, а не са някакви анонимни службогонци, каквито редовно виждаме, че се назначават в съвета. Ако допуснем в следващия ВСС да се презареди корупционното мнозинство, това би било много сериозен регрес през следващите пет години, който може да попари надеждите за оздравяване на съдебната система. Все пак трябва да кажа, че в съдебната система има съдии и магистрати, които могат да застанат с лицата си и да подкрепят реформаторските усилия. Ако още пет години имаме корупционно мнозинство във ВСС, тези съдии няма да получат подкрепа. Друг много важен избор, който предстои до края на годината, е за председател на Върховния административен съд (ВАС). Този съд е призван да брани българските граждани от произвола на администрацията и държавната власт. Ако допуснем в този съд да продължат съществуващите корупционни практики, ако не се излъчи независим председател, какъвто е Лозан Панов във Върховния касационен съд (ВКС), отново ще станем свидетели на регрес. И още нещо – във ВАС се разглеждат ключови дела, свързани с обществените поръчки, с концесиите, с много други въпроси, пряко касаещи държавния бюджет и разпореждането с финансите на държавата. Тоест това е много важна институция за цялото ни управление.

Споменахте за „корупционно мнозинство”, а междувременно видяхме как участието на румънската прокурорка Лаура Кьовеши на конференция в София породи скандал. Това изненада ли ви?

Само ще направя паралел с едно събитие отпреди две години. Тогава инициативата „Правосъдие за всеки” покани бившия министър на правосъдието на Румъния Моника Маковей, която проведе цялата съдебна реформа в северната ни съседка. Тогава т.нар. „кафяви медии”, близки до един олигархичен кръг, за броени часове произведоха скандал, обвинявайки гражданската инициатива и тогавашния министър на правосъдието Христо Иванов в заговор за сваляне на правителството. Тоест всеки разговор за ограничаване на произволната власт на главния прокурор, за въвеждане на отчетност на прокуратурата, за ефективна борба с корупцията, е подозиран от „корупционните мнозинства” в заговор срещу управлението.

Да, когато държавата е на олигархията, всеки опит да бъде демонтирано олигархичното статукво, е заговор. А всъщност това не е заговор, а опит за отвоюване на държавата от мафията. Така че тази битка с организирани граждански усилия, подкрепени от политически субекти, трябва да продължи, ако искаме държавата да е на гражданите, а не на някакви олигархични кръгове. При сегашната визита на прокурор Кьовеши пак видяхме опити за провокации от неслучайни политици, инструменти за въздействие на „корупционното статукво”, както и широкото отразяване на скандала от олигархични медии. Очевидно всеки разговор за съдебна реформа бива привиждан като атака срещу статуквото. Затова трябва да продължи консолидацията на онези граждански и професионални групи, които настояват държавата да се върне на гражданите и най-накрая да се потърси отговорност за корупцията в страната.

Заявихте ценностната си мотивация да се борите за справедливост, но „Да, България!” е обвинявана често, че се фиксира едностранно само върху това поле?

Трите основни приоритета, които обявихме при създаването на „Да, България!”, бяха радикална съдебна реформа, борба с корупцията и внимание към образованието. Това са проблеми, засягащи фундамента на държавата. Това е и мотивът да не се обявим първоначално просто като дясна или центристка партия, именно защото това са сфери, засягащи обществения договор.

Като издание за култура, нека поговорим и за културните ви политики. Приемате ли „Пакта за култура” – в тази сфера да отива 1% от БВП?

Със сигурност защитаваме необходимостта бюджетът за култура да бъде увеличен. Със сигурност не приемаме начина, по който съответните институции се разпореждат с културното ни наследство, както и злоупотребите, извършвани в тази сфера. Особено с археологическото наследство. Застъпваме се за много по-прозрачен модел на управление на основните ни културни институти. За нас е важно публичното финансиране на българската култура да е достатъчно прозрачно. И прецеденти като Божидар Димитров – един човек да е директор на НИМ в продължение на десетилетия – да не се допускат в бъдеще.

Как обаче ще преборите корупцията?

Представихме публично цялата си програма, в която има политики във всички основни сектори на управлението. Да, поставяме силен акцент върху борбата с корупцията и реформата на правосъдието, но имаме цялостна визия за реформи в отделните сектори на държавата. Например секторът правосъдие и вътрешна сигурност – също много важен сектор, който трябва да бъде отвоюван от корпоративните олигархични интереси, завладели службите за сигурност. Имаме много конкретни мерки в тази насока. Една от тези мерки е проверки за почтеност и за конфликт на интереси на всички длъжностни лица, заемащи ключови позиции както в съдебната власт, така и в сектора национална сигурност. Другото, което искаме да направим в този сектор, е да обвържем нашите агенции за сигурност със съответните агенции на държавните-членки на ЕС и НАТО. В момента те нямат доверие на нашите служби, защото всяка информация, която се подаде, изтича към олигархичните кланове, завладели нашите служби. Тази реформа трябва да бъде проведена и тя е болезнена, но със сигурност държавата ни има нужда от служби, защитаващия националния, а не класово-олигархичния интерес. Част от нея е и в преструктурирането им. Например на Националната служба за охрана (НСО). Става дума за агенция, създадена, за да осигурява комфорта на 50 човека в държавата, един реликт от тоталитарната държава. Предлагаме радикално решение – закриване на тази служба, преминаването й към МВР, и то след селекция на нейните служители, така че наистина те да бъдат използвани за защита на националния интерес, а не на шепа хора в държавата.

Реорганизацията на сигурността винаги предполага изясняване и на външните заплахи. Откъде идват те в момента? От Русия или от Турция?

Когато около нас има две съседни държави, управлявани от доказано авторитарни режими, не мисля, че трябва да се поставя въпроса или-или. Нито Турция може да ни е съюзник в борбата с авторитарните практики, нито Русия. Нашите служби трябва да могат да противостоят на различни атаки, ерозиращи нашата сигурност, които идват и от Русия, и от Турция. За съжаление нашият капацитет в споменатите две направления бе целенасочено елиминиран през последните години. Единственият начин да защитим националния интерес е да имаме достъп до данни, до информация, която нашите партньори в рамките на НАТО и ЕС споделят. Ако разчитаме само на българската агентура, капацитетът ни на защита ще е много нисък. Елиминирането на чуждото влияние в нашите служби е много важна стъпка. Аз не правя разлика между заплахите идващи от страна на Русия, и от страна на Турция, доколкото заплахите от страна на Русия, включително в сферата на киберсигурноста, дори изглеждат по-големи.

А заплахите, свързани с корупционните ядра в държавата, не са ли дори още по-сериозни? И откъде идват те? Какво показва вашият анализ като политическа сила?

Нашият анализ сочи, че първият риск пред нашата сигурност и нашите институции е всъщност вътрешен риск, свързан с устойчивостта на основните ни институции – правосъдието, изпълнителната власт, законодателния процес. И ако не се справим с тези вътрешни рискове, ще сме още по-податливи към съществуващите външни рискове. Откъде идват тези вътрешни рискове? Със сигурност коренът на злото не води само към последните десет-петнадесет години, а е много по-назад във времето. Всъщност имаме вече процес, преминал във втора фаза. Ако в първите десет години от демократичния преход можехме да говорим за дългата ръка на комунистическите служби за сигурност, за агентурните мрежи, които бяха приватизирани заедно със съответния национален ресурс, то 25 години по-късно имаме цяло второ поколение зависимости, ново поколение олигарси и кланове, с които също трябва да се борим. Битката в тези две посоки трябва да е съвсем целенасочена. Една от мерките, които предлагаме в сектора сигурност, е така наречената от нас „лустрация второ поколение”.

Какво означава подобен вид лустрация? И реалистична ли е тя, след като първата лустрация претърпя общо взето провал?

Съзнавам, че това звучи малко абстрактно, но става дума за следното. Да търсим не само зависимостите, съществували спрямо бившите тоталитарни служби, но и зависимостите, възникнали вследствие на консолидирането през последните двадесет и пет години на различни олигархични интереси. Далеч съм от мисълта, че всяка олигархично-кланова структура е контролирана от дългата ръка на ДС. Това е доста наивно описание. Тези нови зависимости също трябва да бъдат разкрити. Всички си спомняме за определени бизнес-структури, които бяха асоциирани с различни правителства от последния четвърт век. Кръгът „Орион” при Виденов, имаше кръгове, за които се говореше и при правителството на Иван Костов, кръгове, които бяха активни по време на управлението на Симеон Сакскобургготски, и така до ден-днешен, когато най-влиятелни са бизнесите около Делян Пеевски, но със сигурност не са само те. За да отвоюваме службите за сигурност от хватката на олигархични интереси, трябва последователно да се разкриват тези зависимости. Това, което не може да се хване с елементи на лустрация, трябва да се хване по друг начин. Защото Пеевски, човек на трийсет и няколко години, е отвъд мерките, които могат да бъдат приложени по линията на класическата лустрация. А очевидно той разполага с достатъчно ресурс, за да влияе в публичното пространство, в икономиката на държавата. Трябва да има конкретни мерки и спрямо подобни фигури.

Задачата не се ли усложнява допълнително от факта, че външният натиск за реформи отслабва? Имаме един все по-слаб Брюксел и един все по-незаинтересован Вашингтон.

Споделям вашия анализ. Със сигурност реперите, които досега сме имали и са ни удържали в евро-атлантическото русло, отслабват. И ако не изградим капацитет вътре в страната, всичко е обречено. Когато говоря за капацитет, имам предвид структури на гражданското общество, хора, готови да застанат с лицата си в битката с мафията и олигархията. Хора, които заемат различни функции в различните държавни институции, защото от опита си в държавната власт знам, че във всяка институция има много достойни хора и добри професионалисти, на които трябва да се разчита. Да, трябва да разчитаме на нашите партньори в НАТО И ЕС, но има политическа и гражданска работа, която сами трябва да извършим в собствената си държава.

А най-лошият сценарий? Ако се окажем внезапно в периферията, съвсем сами, и така да избуят на воля всички описани дотук корупционни практики?

Като човек, който се занимава с философия на правото и конституционна теория, винаги казвам на студентите си, че в крайна сметка има едно естествено право, което може да бъде вкарано в употреба. На латински то се нарича ius resistendi. Това е право, признато още в древността, утвърдено през Средновековието. Има богата философска традиция зад правото на съпротива на гражданите в демократичното управление. Самите международни договори, по които сме страна, признават, чe когато държавата е завладяна от узурпатори, хора, които са нелегитимно на позициите, които заемат, гражданите имат законно право на съпротива. Това право е записано изрично и в германската конституция, в нашата по-скоро се предполага. И ако се вгледаме в последните двадесет и пет години, ще видим, че на няколко пъти правото на съпротива на гражданите е връщало нашата държава в коловоза на демократическите практики и на евроатлантическия ценностен избор. Така бе през 1989-1990 г., през 1997 г. при Виденов, при протестите по времето на Станишев, за които хората сякаш забравиха, след това протестите срещу унищожаването на българската природа през 2010-2012 г. и, разбира се, голямото гражданско надигане срещу окупирането на ключови институции от олигархията през 2013 г. Аз вярвам, че в нашето общество все още има имунни сили за съпротива тогава, когато олигархията пряко се опитва да овладее ключови институции в държавата и да ни се надсмее с озъбеното си лице. За съжаление, българското гражданско общество все още не може да разчита изцяло само на собствените си сили. Все още разчитаме на подкрепа от различни европейски публични програми. Но този капацитет трябва да бъде разгърнат, за да не се чувстваме натрапници в собствената си страна.

В критична обществена ситуация на кого бихте подали ръка?

„Да, България!” се създаде като политически инструмент на различни граждански групи. Тя е тясно свързана с това, което наричаме активно гражданско общество. Със сигурност трябва да се изграждат съюзи със сродни политически сили. Като го казвам, имам предвид най-вече „Нова република”. Част от хората там са с доказана професионална и публична биография в отстояването на демократични принципи. Казвам част, защото едно от публичните лица на „Нова република” – Дани Каназирева – не отговаря на това описание. Но все пак хората от всички политически сили, готови да се опълчат срещу олигархията, са наши потенциални съюзници.

А отношението ви към ГЕРБ? Не е ли това най-трудният въпрос, на който би трябвало да имате отговор?

ГЕРБ е класически пример за популистко-народняшка партия, където има представители и на гражданския елит (Румяна Бъчварова, Томислав Дончев), но като че ли това ядро е по-слабо от другото ядро в ГЕРБ – онова на г-н Цветанов. Тоест има една група в ГЕРБ, която е склонна да настоява за реформи, но мнозинството в ГЕРБ е различно. Това, което мога да споделя от личния си опит пред последните две години, е, че в ключови законодателни реформи (съдебната реформа) получавахме подкрепа от реформаторското крило в ГЕРБ, но тя беше блокирана от другото ядро в ГЕРБ. Реформата в МВР, която г-жа Бъчварова се опита да проведе, бе блокирана съвсем целенасочено от хората на Цветан Цветанов. Тоест аз нямам илюзии относно позициите на реформаторското крило в ГЕРБ. Мисля, че те са слаби. ГЕРБ по-скоро се очертава като партия на статуквото, отколкото на дълбоките реформи.

Пропуснахме обаче да опишем отношенията ви с онова, което остана от „Реформаторския блок”, т.нар. РБ-2? Там изгорени ли са мостовете?

За мен окупирането на името „Реформаторски блок” от неговия наследник е част от дефицитите на нашата публична среда. В момента това е име, което се ползва като „франчайз”, като марка, съдържанието е съвсем различно. Не мисля, че в остатъчния „Реформаторски блок” има воля за продължаването на ключовите реформи, заради които той възникна. Казвам го като един от съучредителите на Гражданския съвет на „Реформаторския блок” заедно с проф. Михаил Неделчев. За съжаление реформаторското пространство в нашия живот е свито до няколко организации, които в момента не могат да разгърнат своя потенциал.

Популисткото говорене обаче се разраства – покрай „Обединените патриоти” се появи и формацията на Марешки. Това ли е новият тренд в българската политика?

Популисткото знаме на тези избори изглежда доста привлекателно. И може би ще става все по-привлекателно. Няма партия, която да е имунизирана срещу националпопулизма. Изглежда, че този път голямата печалба ще отиде в т.нар. „Обединени патриоти”. За мен това е едно патологично образувание в нашия политически живот, което експлоатира страховете (включително основателни) на българските граждани, но впряга тази енергия в съвсем погрешна посока. Дълбоко не вярвам на „национално-отговорните” позиции на „обединените патриоти”. Смятам, че те бранят било лични интереси, било интереси на други държави. Особено визирам „Атака”, които са по-скоро руски националисти, отколкото български такива. Колебливата позиция на ВМРО по руски проекти като „Южен поток” и „Белене” е също крайно обезпокоителна. За мен това не са български патриотични партии.

А каква партия тогава е БСП? В момента тя не е ли изцяло националпопулистка и проруска, а не лява?

Със сигурност един от агентите на проруското влияние в страната е БСП и определени кръгове, които я подкрепят. Още след преименуването си като социалистическа партия, БСП се заиграваше с националистическата карта. Да си спомним, че едно от най-силните ядра в БСП още в самото начало беше ОКЗНИ – Обществен комитет за защита на националните интереси, чийто продукт бе Георги Първанов. Става дума за най-ретроградната агентурна фракция в тази партия, която, заедно с „генералското движение”, не направи нищо, за да стане България модерна европейска държава. Напротив, те винаги ни теглеха в друга посока. Нека припомня, че тъкмо хората от ОКЗНИ в началото на промените организираха митинги срещу връщането на имената на българските турци. Тоест хора, които реално са допринесли за разделянето на българската нация, няма как да я защитават. За мен БСП има два големи проблема. Първо, обвързаността с олигархични интереси, чийто корени са в тоталитарните служби за сигурност. На второ място, защитата на руските геополитически интереси. И на трето място – ангажирането с националпопулисткото знаме и платформа.

Последните фейсбук-послания на Ахмед Доган също го нареждат под знамето на националпопулизма. Много интересна е трансформация на ДПС, на партията на българските турци, която също избра проруското говорене?

В момента Ахмед Доган, известен още като агент „Сава”, като че ли се опитва да заеме „национално-патриотична” позиция, за разлика от ДОСТ, клонингът на ДПС, който подкрепя Ердоган. Дълбоко не вярвам в това вътрешно разделение. И в двете структури има стари агентурни кадри. Това, че ДПС се позиционира в момента по-скоро като кемалистка организация, за разлика от ДОСТ, които са неоислямистка организация, по никакъв начин не съдейства на българския интерес. И двете организации бранят каузи, различни от националната кауза на България. Като прибавим, че ДПС има достатъчно икономическо влияние, което е пряко свързано с интереси на самата Русия в България, то нищо национално-отговорно не виждам в позицията на Ахмед Доган. Колкото до кемализма като по-добра версия на светско управление в Турция, трябва да кажем, че той също е авторитарна идеология. И не бива да го забравяме. Секуларна, но авторитарна идеология, която няма как да съдейства за изграждането на демократични политически модели.

Ако теглим тогава чертата, какви са очакванията ви след 26 март, тоест след изборите?

Очакванията са, че и след 26 март ще продължим да бъдем в турбулентен политически период. Чуват се все повече гласове, че наесен ще има нови избори – както от политици, така и от международни анализатори. Очакват ни месеци на несигурност. Месеци, в които трябва да държим още по-изъксо и подотчетно сегашното служебно правителство, защото то лесно може да бъде плячкосано от олигархични интереси. Подобни моменти на inter-regnum, на междувластие, са идеалната почва за избуяване на олигархично-кланови интереси и завладяване на ключови институции. Надявам се, че българското общество няма да позволи това да се случи, като реагира своевременно, преди да превземат институциите. Вярвам, че гражданското общество в страната съзрява и то ще отстои своя демократичен избор.

Posted in Uncategorized | Leave a comment

От кой век е главният прокурор?

Д-р Атанас Славов

http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/mnenia/2017/01/13/2898144_ot_koi_vek_e_glavniiat_prokuror/

1517 г. Витемберг. Германия
Августинският монах Мартин Лутер заковава на портата на катедралата във Витемберг своите 95 тезиса срещу корумпираната църковна практика за продажба на индулгенции за опрощаване на греховете. Този акт на справедлива съпротива срещу злоупотребите с властта и корупцията на висшите църковни прелати полага началото както на религиозната Реформация в Западна Европа, така и на политическата модерност.
Прокуратурата притежава всички атрибути на средновековното папство.

На управляващите осигурява индулгенции, на несъгласните – инквизиция

Властта се секуларизира, което означава, че може да бъде оспорвана, сменяна, рационално конструирана. В резултат на тези процеси се утвърждават основните принципи на върховенството на правото, правата на човека, ограничаването на произволната власт, политическо управление, основано на съгласието на управляваните. Подчиненото поданичество се заменя със свободното гражданство.

На тези принципи противостоят идеите и структурите на средновековното папство: свръхцентрализираната пирамидална йерархия, оглавена от непогрешимия Pontifex Maximus, осигуряващ подчинение на населението на своята свещена империя чрез инквизиционни процеси; легитимиращ управляващите със сакрално помазание; осигуряващ си влияние в управляващите аристократични елити чрез даряване на индулгенции (срещу солидни суми), а при необходимост – събиращ армии за налагане на ред и подчинение.

Всеки дръзнал да се усъмни в правилността или справедливостта на упражняваната авторитарна власт е обвиняван в ерес, т.е. превръщан в законна цел на религиозно и политическо преследване.

2017 г. София. България

В нашата политическа и конституционна система все още има институция, която притежава всички атрибути на средновековното папство: свръхцентрализирана структура, единоначалие, усещане за непогрешимост, неоспорима от никого власт, извън конституционната система за разделение, взаимен контрол и възпиране на властите; почти абсолютна власт да се “опрощават грехове”, да се издават индулгенции на нарушилите закона, а да се обвиняват (обявяват за еретици) всички, които дръзнат да поставят под въпрос всевластието на институцията.Това е институцията на главния прокурор.

Всеки опит за рационализиране и търсене на отговорност на тази институция бива блокиран от блюстителите на политическото статукво – тъй като всяка реформа на прокуратурата крие риска от загуба на средновековни имунитети и привилегии. Ако се наруши сложният баланс и представителство на интереси, всеки може да бъде обявен извън закона, т.е. за еретик, и да бъде преследван със всички средства на инквизиционния процес: непрекъснати прокурорски проверки; повдигане, спиране и възобновяване на обвинения; включване на ДАНС и на специални разузнавателни средства; неизпълнение на съдебни решения. И всичко това в условия на манипулирана от главния прокурор публичност.

Тази политическа система може да съществува само ако ключови елементи от политико-икономическата олигархия имат решаваща дума за определянето на главния прокурор. А избраният за такъв знае много добре кого и доколко може да разследва и обвинява, на кого да дава индулгенции и срещу кого да насочва инквизицията.

Аналогията е съвсем пряка. Без папа, който да помазва и коронова владетелите, те са просто едни узурпатори. Без главен прокурор, който обявява управляващите за достойни и некорумпирани, те са просто част от политико-икономическата олигархия. Съществена част от тази легитимираща властта функция на главния прокурор е правомощието му да раздава индулгенции, за да гарантира, че балансите и представителството на интереси няма да бъдат разрушени (виж делата на Христо Бисеров, Цветан Цветанов, делото КТБ).

Отличителна характеристика на средновековния Pontifex Maximus е обладаването на цялата юрисдикционна власт по обвиняване, разследване и произнасяне на присъдата. С помощта на обслужващите олигархията медии главният прокурор също обладава пълна юрисдикционна власт пред едно все по-фрагментирано и манипулирано общество.

Подобно на своя средновековен аналог, в период на междувластие властта на главния прокурор е най-концентрирана. Тогава са възможни действия, равносилни на политически преврат (справка – аферата “Костинброд” или обвиненията към бивши министри или министри в оставка). Липсата на стандарт за равно прилагане на закона прави невъзможно обществото да прецени кога едни обвинения са основателни или са изцяло злоупотреба с власт.

И така, 500 години след Витемберг е време за Реформация и политическа модерност и по нашите географски ширини. Тя следва да започне с ограничаване и поставяне под демократичен и юрисдикционен контрол политико-икономическата олигархия и нейния Pontifex Maximus.

Posted in Uncategorized | Leave a comment

(Защо) Вчера станах учредител на “Да, България”

Подобно на Божо искам писмено да споделя с приятелите си, особено с тези, които ме познават встрани от гражданската ми активност, защо се реших да направя тази стъпка, след което да разкажа и малко за самото учредяване през моите очи. И не на последно място да подготвя хората, четящи този текст, че ще пиша за “Да, България” и в бъдеще.

 

Знам, че за много хора самото понятие “партия” звучи отблъскващо. Загубените надежди са безбройни. Вече повече от 15 години циклите на “новия спасител” не спират и всеки път все повече хора са отблъснати от идеята, че не може да има нормален политически живот, в който да участваш по различен начин, освен чрез избора на по-малкото зло.

 

Преди 2 години и половина подкрепих ДЕОС, защото смятах, че трябва да помогна на моите приятели там, и да помогна за утвърждаването на истинска либерална партия в България (за съжаление Радикалдемократическата партия, част от старото СДС, угасна преди доста време, макар и още да съществува формално – но това е част от друга история).

 

“Да, България” (за мен) е нещо различно – партия, която се сформира, за да се справи с фундаментални проблеми, които са преди лявото или дясното, които са базови за функционирането на нормален политически живот. Държава ни е “отвлечена” от страшна спойка на криминални, бизнес и политически интереси, защитавана от прокуратурата с неспиращи медии – бухалки. Според мен липсващата правова държава е проблемът, без който не могат да се решават ефективно другите предизвикателства, а съдебната реформа е ключът, към решаването му. Приятелите ми, които са ме оставяли да им досаждам по темата, знаят, че това е позицията ми от години. “Да, България” поставя това осъзнаване в центъра на причината си за съществуване. И не това ме накара да се включа.

 

Няма смисъл аз да говоря за Христо Иванов. Делата на човека говорят достатъчно. Доц. Таков е познат на приятелите ми юристи. Аз обаче се убедих да се включа в “Да, България”, когато видях списъка с членовете на Инициативния комитет. Познавам доста от тях лично, по различни канали, и всеки от познатите ми притежава комбинацията от морал и смелост, и вече води битката на гражданите срещу олигархията. И още нещо, всеки от познатите ми вече е могъл да избяга от тази битка, и не го е направил. Ето някои от имената, за които говоря: Наско, Божо, Комитата, Боян, Йовко.

 

Естествено, не познавам всички. И всяка партия във всеки момент е под заплаха да бъде “проядена” от корупционни интереси отвътре. (Човещинка, би казал някой. Нормално, би казал друг – не е.) Доверявам се на хората, които познавам, че няма да допуснат това. Смятам, че “Да, България” започва доста добре – със силно ядро, което за мен е доказано безкомпромисно в тази посока. Може хората да нямат нужния опит, но във всички случаи имат морала. Времето ще покаже дали съм прав.

 

Няколко думи за самото учредяване – имаше много повече хора от очакваното. Имаше ентусиазъм. Видях изненадващо много приятели и познати, които също като мен са се решили да отпуснат кредит на доверие. Някои с въодушевление, други със здравословна доза скепсис. За себе си знам, че това е единственият начин да градим здравословно общество – чрез мостове на доверие помежду си. Радвам се, че бях там, и след време се надявам да разказвам на децата си за този момент.

 

Отговорът защо станах учредител на “Да, България” е прост и кратък – заради хората. Времето ще покаже дали съм бил наивен или прав. Но вярва, че тези хора ще попречат “Да, България” да не стане поредният инструмент за приватизиране на политическото. Това е първият път, когато основната цел – да върнем държавата на гражданите чрез установяване на реална правова държава – е залегнала толкова централно в ДНК-то на партията.  Личностите там са гарантът за мен. Ще бъда част от този процес. Искам да ви дам малко от моя оптимизъм.

 

Преди края, едно предупреждение. Смятам, че обществото ни или ще успее да реформира съдебната система, или ще се срине, и това ще стане пред очите ни. Със засилващи се външни и вътрешни проблеми и кризи, и базова невъзможност държавата да управлява процеси, текущото състояние на повърхностна “стабилност” е обречено. Или България ще започне да функционира като нормална държава, или ще се срути.

 

Освен това имаме нужда от подкрепа. Ако искате да помогнете и сте склонни да ми се доверите, пишете ми. Аз ще стоя с лицето си зад този проект, докато вярвам в хората в него.

Posted in Uncategorized | Leave a comment

“Референдум” за референдума

http://imedia.bnt.bg/predavanyia/referendum-s-dobrina-cheshmedzhieva/za-i-protiv-mazhoritarniya-vot

07/12/2016

Posted in Uncategorized | Leave a comment

Атанас Славов: Основен дефицит в политическата ни система е носенето на отговорност

07/12/2016

http://www.bitelevision.com/atanas-slavov-osnoven-defitsit-v-politicheskata-ni-sistema-e-noseneto-na-otgovornost/

Един от основните дефицити в нашата политическа система е носенето на отговорност, категоричен е преподавателят по Конституционно право Атанас Славов, който бе гост в предаването „Жива връзка“ по Би Ай Ти.

„Оставката на правителството беше плод не на вот на недоверие в парламента, а на желанието на министър-председателя да подаде оставка и да се стигне до предсрочни избори . В утвърдените демокрации в такава ситуация се стига до бързи предсрочни избори. Т.е. президеннът разпуска парламента, правителството, което е подало оставка, продължава да работи в оставка до провеждането на избори, а новоизбраният парламент може да препотвърди подкрепа за кабинета. Този модел липсва в България“, подчерта Славов.

По думите му, ако подобна система бъде приета в България, ще се носи ясна политическа отговорност и няма 3-4 месеца да бъдем в политически консултации, турболенции и служебни правителства с неясна легитимация.

„Тази система работи в утвърдените парламентарни демокрации. При нея логиката е, че както парламентът може да гласува вот на недоверие на правителството и това е формата на контрол, то така и правителството може да постави парламента в ситуация или да подкрепи политиката му, или да бъде разпуснат и да се стигне до нови избори. Това е част от механизма за взаимен контол и възпиране на властите, който не е завършен в българския модел“, обясни Славов.

По думите му нито една от водещите политически партии не е подкрепила подобна идея и тя дори не е част от конституционния дебат. Доколкото сега нещата се решават в сложни преговори при закрити врати, правят се някакви договорки, печели се време, може и да им е изгодно за голяма част от партиите, допълни той.

„Най-разумното в ситуацията, в която се намираме, правителството в оставка да бъде преназначено като служебен кабинет или да продължи работа до встъпването в длъжност на новия президент, който да назначи служебен кабинет. Това е най-безболезненото, защото всичко останало би тласнало страната в още повече несигурност“, изтъкна преподавателят.

Posted in Uncategorized | Leave a comment

Д-р Атанас Славов за свикването на Велико народно събрание и какви са рисковете

http://www.bitelevision.com/d-r-atanas-slavov-za-svikvaneto-na-veliko-narodno-sabranie-i-kakvi-sa-riskovete/

15/11/2016

 В навечерието ли сме на ново Велико народно събрание? Какви са неговите правомощия и как ще избегнат грешките на Великото народно събрание (ВНС) в началото на 90-те? Темата коментира в предаването еМисия България преподавателят по право в Софийския университет д-р Атанас Славов.

„Поставянето на темата за Великото народно събрание точно в този момент има по-различна цел – да се отклони общественият дебат в друга посока. Добре е да се свика Велико народно събрание, за да се поставят важни въпроси за разглеждане – за продължаване на съдебната реформа, да се намали парламентарната квота на Висшия съдебен съвет, за да имаме независим съд. Самата фигура на главния прокурор така, както е формулирана, е фигура от съветски тип прокуратура. Със сигурност трябва да бъде реформирана“, категоричен е д-р Атанас Славов.

Той смята, че по-добрият вариант е да се въведе Конституционен референдум. Вместо ВНС да взема най-важните решения, те могат да се вземат пряко от народа чрез Конституционен референдум. „ВНС е фигура от миналото, от 19 век, която сме възприели. Очевидно има обществено очакване да се случи нещо радикално – промяна на политическата система“, добави преподавателят по право.
Той посочи, че има някои условия, които трябва да се спазят, за да бъде свикано ВНС. „Трябва да имаме проект за промени в Конституцията – да е внесен или от половината народни представители, или от президента и трябва да бъде обсъден от парламента от 2 до 5 месеца преди свикването, както и да бъде одобрен от поне 2/3 от народните представители“, обясни Славов.

Той каза, че държавите, които са напреднали повече в демократичните процеси, са възприели друг подход. Първо са променили старите си Конституции, въвели са демократични елементи и едва тогава са направили изцяло нова Конституция. „Ние направихме обратното – гордеехме се с ВНС и бяхме най-тоталитарната държава. Липсата на демократичен опит личи в сегашната конституция. Нашата Конституция сякаш е паднала от друга планета. Има проблеми в сегашната Конституция, които трябва да се решават“, категоричен е д-р Славов.

Преподавателят коментира и възможността да се въведе мажоритарна избирателна система след референдума. „Гражданите търсят опции. Това, което имаме в момента като стабилност, не ги устройва. Надеждите за мажоритарното гласуване са, че ще донесе положителна промяна, но аз съм скептик и дори песимист. Това ще направи фигурите много по-зависими от местни интереси. Ако погледнем към изборите за местна власт – това са най-корумпираните избори в страната“, коментира още той. Славов посочи, че при мажоритарен вот ще има възможност пряко да се влияе спрямо крайния резултат.

„Когато гражданите последователно са заявили, че искат нещо да се случи, то трябва все пак да се случи, защото напрежението може да избие в по-радикални случаи“, смята още конституционалистът.
Той обясни и какво казва Конституцията по повод възможността за насрочване на За насрочването на предсрочни парламентарни избори от президента Росен Плевнелиев.

„Текстът е достатъчно ясен. Единственото, което може да направи той е да назначи служебно правителство, а насрочването на изборите трябва да стане от новоизбрания президент. До Конституционния съд вчера е подадено искане да се произнесе по този казус“, каза Атанас Славов. Той припомни и случая с мандата на Жельо Желев и Петър Стоянов, който сформира служебен кабинет едва през март и е имало твърде много време, в което управляваше правителство в оставка.

„Това, че правителството в оставка ще изпълнява в дейността си, не го намирам за конституционен проблем. Въпросът е иска ли премиерът в оставка да управлява или предпочита да хвърли горещия картоф на следващите. Най-мъдрото политическо решение е да имаме служебно правителство, което няма да бъде сменено от следващия парламент. А то трябва да работи основна задача да се проведат честни и свободни избори“, категоричен е Славов, защото в противен случай според него само ще ерозира доверието на гражданите в политическата система.

„Трябва да се осигури стабилно, спокойно предаване на властта. Най-чистият вариант е правителството в оставка да изпълнява правомощията си още два месеца, а след това новият президент да назначи служебно правителство“, посочи още Славов.

Преподавателят по право каза, че когато имаме фигура, която очевидно в момента се ползва с високо обществено доверие, очакванията към него ще са много големи. „Президентът няма правомощията на премиера и МС, но все пак има големи правомощия във външната политика, сигурност и отбрана. Всички директори, председатели на специалните служби се назначават с указ на президента. Държавният глава назначава тримата висши магистрати. Ако имаме президент, който прави назначенията си въз основа на ясни критерии, това може да е само едно добро начало“, коментира още той.
Славов посочи, че не споделя оптимизма по отношение на президентските републики, тъй като тази форма на управление има най-често негативен ефект и властта става по-авторитарна, а не по-демократична.

„Минус на сегашната Конституция е, че не позволява президентът да разпуска Народното събрание по предложение на министър-председателя. В класическия парламентарен режим, правителството на власт може да предизвика предсрочни избори с надеждата да ги спечели. Скептичен съм по отношение на възможността за свикване на Велико народно събрание. Не очаквам твърде високо ниво на новите избраници, които и да са те. Трендът е по-скоро негативен, отколкото позитивен“, добави още Славов.

Posted in Uncategorized | Leave a comment

Атанас Славов: Време е да има индивидуална конституционна жалба

http://www.bitelevision.com/atanas-slavov-vreme-e-da-ima-individualna-konstitutsionna-zhalba/

21/09/2016

Днес Конституционният съд чества своята 25-годишнина. Силвия Великова разговаря за ролята на съда с преподавателя по конституционно право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ Атанас Славов.

„Това е място, където се вземат важни за държавата решения. Нашият конституционен отдел не допуска самосезиране и индивидуална конституционна жалба. Институциите, които имат право да сезират съда, рядко го правят. Най-често съдът се сезира от омбудсмана, съдилищата или опозицията“, обясни Славов. „Висшият адвокатски съвет също бе удостоен с тази възможност, но за сега не е сезирал Конституционния съд“, обясни Славов и посочи, че за това се изисква определено време.

За индивидуалната конституционна жалба определено е време, смята преподавателят. „Беше време още през 1991 г. 25 години е достатъчно време, за да се направи такава система за индивидуална конституционна жалба, която да не доведе до блокиране на съда. Няма европейски конституционен съд, който да не може да бъде сезиран, освен българския. Но трябва да има много стриктен контрол за това кои жалби са допустими и кои не“, категоричен е Атанас Славов. Той посочи, че в други страни по-малко от 5% от конституционните жалби са допускани до разглеждане. „Гражданите трябва да имат инструмент да оспорват решенията, имайки предвид лошото качество на законите“, добави Славов.

„В други страни навсякъде имаше лустрация, имаше дела в съда в Страсбург, който също определи, че определени текстове са лустрационни. Конституционният съд в България винаги блокираше тези текстове. Аз съм работил със стенографските дневници на Великото Народно събрание. Там за Конституционния съд няма дебат, няма опозиция и няма политическа сила, която да каже, че нямаме нужда от този орган. Спорът е не дали да го има или не, а какви правомощия да има“, посочи преподавателят. Той обясни, че българският Конституционен съд има голям обем от правомощия, но друг е въпросът как функционира реално и как ги прилага на практика. Славов даде пример с две решения от миналата година по казуса „Пеевски“, които са оставили впечатлението, че съдът е обслужил определена конюнктура към онзи момент.

„Има и други случаи, в които не е действал последователно. Още 90-те години с обсъждането за отмяна на Закона за Народния съд. Конституционният съд тогава казва – не е моя работа. Няколко години по-късно обаче отменя Закона за конфискация на царските имоти като противоконституционен“, припомни преподавателят. По думите му, през тези 25 години от съществуването си в Конституционния съд са работили и много добри юристи, и такива, които трудно биха могли да защитят позицията си. „Формулата за образуването на съда не е български патент. Ние нямаме нищо оригинално в него. Политическото статукво отказа да даде възможност на всеки съдия във всеки районен съд да сезира конституционния съд. Аргументът беше, че това е силно оръжие в ръцете на независимите съдии да не изпълняват политически поръчки“, категоричен е Атанас Славов.

Той подчерта, че е много важно какво е качеството на хората там и даде пример с Американския върховен съд, който има и функциите на Конституционен. Там текат непрекъснати дебати за личността на съдиите – кой каква позиция заема, какви трудове е писал. „Изводът е, че имаме нужда от много по-прозрачен и публичен процес по номиниране на конституционните съдии“, добави Славов като припомни казуса със съдия Венета Марковска.

„Това са хора, които решават дела с огромен политически заряд. Ние трябва да имаме гаранция за независимост. И чак тогава те да бъдат номинирани и избрани. Обикновено съдиите са познати в много тясна професионална общност и полуанонимни хора. Възможно е този прозрачен механизъм по номиниране да се направи с публично изслушване на кандидатите, но не за 1 ден да изслушаш 4 кандидати по 10 минути. Тогава можем да се надяваме, че мнозинството ще отговарят на критериите за етика, висока нравственост и професионализъм“, коментира Славов. Той посочи, че в историята си съдът има редица решения, които могат да бъдат критикувани, но личи позитивно развитие и подобряване на съдебната практика.

„Много често съдът продължава да бъде схоластичен. Пример за това е забраната на три от въпросите за референдума – аргументите за електронноото гласуване и за промените в МВР не са достатъчно обосновани от конституционна гледна точка. Често пъти с референдумите се злоупотребява. До сега имаме 3 инициирани референдума и зад всеки от тях прозират някакви политически амбиции. Но това не означава, че не трябва да има съдържателен дебат. Обществото ни не е на нивото да се самоуправлява чрез пряка демокрация. Някои неща ги научаваме докато ги правим. Това е нещо, което трябва да съзрее с обществото“, добави Атанас Славов.

Posted in Uncategorized | Leave a comment